За гъби на 12 май

В специалната тема "Не виждам за кого да гласувам" "Дневник" публикува поредица от текстове "Четири стратегии за бойкот на статуквото", в които разглежда вариантите, но и по-важното - ефектите от тях, пред разочарованите гласоподаватели. С тях освен да ориентираме, искаме да провокираме дискусия и да помогнем всеки да направи информиран избор на 12 май, независимо какъв е той. Представяме ви първата стратегия.


Отказът от гласуване е може би най-популярната форма на протест срещу партиите – и тази, която изисква най-малко усилие (когато разбира се не е поради липса на каквато и да е гражданска позиция).

Спадащото доверие в представителната демокрация на запад преминава именно през нежеланието на гласоподавателите да се включат в избори, от които не виждат смисъл. Затова и активността при гласуване за Европейски парламент традиционно не надвишава 50-те процента, а в някои страни (като Словакия) – и 20-те (по данни на Евростат). Големите университети се състезават с предложения към институциите как да повишат активността, а оттам – и легитимността на Европарламента. По-простите идеи са за задължително гласуване, по примера на Белгия и Гърция, но по-екстравагантните включват дори право на глас за децата и бонуси за гласуващите.

Срещу политиката като професия

Европейският пример не е съвсем като българския, но и двата се основават на допускането, че "от нас нищо не зависи". С тази идея левите протестни движения по света потърсиха алтернативни форми на политическо изразяване – отново в търсене на повече демократичност, а не с желанието да я заместят с нещо друго. Това не беше липса на интерес, а целенасочен бойкот, ръководен от принципа "Няма да играем вашата мръсна игра". Макар и много революционен, това е един от сериозните аргументи срещу участие в изборите – те легитимират политическия елит, срещу който негодуват както протестиращите, така и "мълчаливото мнозинство". И от тази легитимация се роди професията "политик".

Вторият аргумент изхожда от здравата логика на представителството. Когато сме сигурни, че не сме представени, мотивацията за гласуване рязко изчезва. В огромна степен причината за тази сигурност е желанието на партиите да се борят за нерешилите гласоподаватели и така да оставят и идеологията, и програмите си на заден план. Смислените послания за заменени от балони и лукчета с партийното лого, което пък позволява на големите формации да бягат от отговорност и лесно да променят позициите си по теми, важни за обществото. В крайна сметка, ако изборите не са за победа, а за представителство, често избирателите държат на последователността повече, отколкото на участието във властта. Не, че и говоренето за "важните теми" не може да бъде превърнато в кампания.

Третият аргумент не звучи така сериозно, но последствията от него не са за подценяване. Когато хората са убедени, че няма много смисъл от изборите, те просто не искат да губят време с тях. След местния вот през 1999 г. Евгений Бакърджиев обясни слабото представяне на ОДС с хубавото време, заради което хората отишли "с колите, кой за гъби, кой за село". Този път избирателите не са "сини", а ничии. И тъй като участието в избори отнема ресурси от личния, а не от професионалния им живот, не е изключено голяма част да сметнат, че от ходенето за гъби ще спечелят повече (и да гледат на 12 май като на деня, в който има концерт на "Депеш мод" в България, а не избори). Това решение, между другото, е обосновано от теорията за рационалния избор и е известно като парадокс на Даунс.

Не искахме точно това, или кой печели от отказа от гласуване

Последиците от отказа от гласуване са проучвани многократно и никак не биха задоволили повечето бойкотиращи. В политическите науки е почти закон, че от ниската избирателна активност печелят големите и старите партии заради изработените с годините стабилни структури и сигурен електорат.

Същевременно управлението получава необходимата законова основа, но не и реалното доверие на мнозинството избиратели. Така противниците на статуквото изпадат в капан, който сами са си подготвили.

Технически погледнато, ниската активност увеличава и шанса от изборни манипулации. Значението на отделния глас нараства, а да купиш или "докараш" 5 хиляди гласа е по-лесно, отколкото 50 хиляди.

Референдумът през януари повдигна и друг въпрос – няма как да се разбере дали тези, които не гласуват, го правят, защото бойкотират изборите, или просто защото не им пука. Въпреки че причината за решенията на тези две групи избиратели би могла да е една и съща, те отправят различни послания към властта. И отново референдумът показа, че управляващите тълкуват тези послания, както им е удобно – както винаги при избори, всички се обявиха за победители.

И накрая – изградена върху либералните принципи на Просвещението, представителната демокрация

разчита на личната отговорност

Верен или не, аргументът "който не гласува, не може да се оплаква" стъпва на логиката, че за да работят институционалните ѝ инструменти, демокрацията има нужда от индивидуалния ангажимент на гражданите. По думите на един читател във форума на "Дневник" - "това е все едно колата да отива към канавката и шофьорът да е вдигнал ръце и да вика, че не му пука, щото пътят не бил първокласен".

Така отказът от гласуване би могъл да подкопае собствената си основа и, ако не е придружен от други действия (протестите са добър пример), да задълбочи проблемите, които са го породили. Дори най-яростните му привърженици – анархистите – настояват на разликата между "радикална промяна" и ходене за гъби. Просто не звучи разумно управлението в следващите четири години да зависи от времето на 12 май.