Глас за протеста

В специалната тема "Не виждам за кого да гласувам" "Дневник" публикува поредица от текстове "Четири стратегии за бойкот на статуквото", в които разглежда вариантите, но и по-важното - ефектите от тях, пред разочарованите гласоподаватели. С тях, освен да ориентираме, искаме да провокираме дискусия и да помогнем всеки да направи информиран избор на 12 май, независимо какъв е той. Първата стратегия е "За гъби на 12 май", втората - "С бяла бюлетина", представяме ви третата стратегия и какви биха били резултатите от нея:


Ако преди два месеца Ангел Славчев беше казал, че ще събира подписи, за да регистрира партия за изборите, голяма част от протестиращите може би нямаше да му повярват. Днес протестните партии отразяват съвсем точно най-бурните моменти от демонстрациите – абсолютно хаотични, без ясни водачи, без да знаят за какво се борят. И отново пораждат съмнения за задкулисни игри, политическо инженерство, подмяна – този път може би много по-основателни, отколкото в средата на февруари.

В изборите ще участват четири т.нар. формации на протестиращи. Координаторите на софийските протести Ангел Славчев, Дончо Дудев и Янко Петров подкрепиха партията "Демократична гражданска инициатива" на Стефан Пеев. Коалиция "Българска пролет" събра партията на Александър Томов "Българска социалдемокрация" и "Партия на зелените". Странното явление "Средна европейска класа" (свързвано с бившия депутат от ГЕРБ Емил Димитров, вече влязъл в сблъсък с властта, част от която беше и той) обедини музиканти, бизнесмени и студентите, обявили Христо Стоичков за свое "знаме и водач", а партията на българите в чужбина "Другата България" получи подкрепата на движението на протестиращите "Освобождение".

"Бяла бюлетина" за политиката

Въпреки старите муцуни и подозренията, че зад тях стоят големи партии или други интереси, формациите, образувани след протестите, са другата "бяла бюлетина" за българската политика. Те показват, че има проблем, въпреки че не предлагат решение (поне от видяното досега). Така вотът за тях също ще е просто символ на недоволството, а не глас за смислена промяна (политика, кауза, идея). Лишени от сериозни предложения за реформа, но пък изпълнени с екстравагантни имена и идеи, те ще напомнят по време на изборите, че ако улицата не беше събрала над 70-80 хиляди души (в цяла България), управляващата партия може би нямаше да приложи успешно предизборния трик с подаването на оставката.

Въпреки че според проучване на "Алфа Рисърч" от края на март около 14% биха гласували за партия на протеста, не се очертава някоя от тях да събере достатъчно подкрепа. И без това слаб, вотът се разпада заради голебия брой участници. Така той може да се интерпретира като "изгубен" или пък, разделен на четири, да внесе необходимото спокойствие, че стари муцуни като Александър Томов и организации със съмнителен представителен статут като Националното представителство на студентските съвети няма през този "вход" да вкарат свои хора в парламента.

Гласуването за протеста, въпреки странните представители, има и друго предимство. След двумесечни демонстрации срещу старите формации, не би било представително "Атака" - партия, която от създаването си преди 8 години е постоянно в парламента и също толкова постоянно подкрепя винаги силния на деня – да спечели най-много от недоволството на хората.

Фалшиво представителство

Фактът, че в този си вид партиите на протеста са добра илюстрация на проблема с представителството в политиката, не е оправдание за това, че те самите няма как да представляват интереса на протестиращите.

Същият Ангел Славчев, споменат по-горе, се закани демонстрациите да продължат, докато "изметат всичко това, което е тук сега". На улицата наистина останаха няколко души, но сред тях са и такива, които просто не успяха да се споразумеят как да се явят на изборите. От една страна, самата поява на протестни партии обезсмисли недоволството срещу политическите елити. От друга, протестите се превърнаха в безплатна предизборна платформа за стари политици със съмнителна репутация.

Така, дори ако протестиращите искат да припознаят някоя от партиите, изборът им е ограничен до четирите формации, нито една от които не е напълно нова и непозната за тези, които са следили отблизо политическия живот през последните 20 години.

Аргумент срещу партиите на протеста е и вдигането на прага за влизане в парламента, определен като 4 на сто от броя на действителните гласове. Геновева Петрова от "Алфа Рисърч" посочва, че ако никоя от четирите формации не събере достатъчно подкрепа, гласовете за тях ще донесат "електорални бонуси" за големите и няма да позволят на по-малки партии близо до бариерата да влязат в парламента.

Затова конспиративната теория, че основните политически играчи стоят зад множеството организации на протестиращи, не е толкова невероятна – причината не е в страха, че протестиращите ще спечелят изборите, а в простата сметка, че (поне) четирите формации, в които те биха могли да се припознаят, ще вдигнат бариерата и ще попречат на малки, но неудобни партии, от които може да зависи бъдещото парламентарно мнозинство.

И накрая – простият, но здрав аргумент за онези, които не искат да сменят изначално системата, е притеснението, че ексцентрични партии с още по-ексцентрични идеи няма как да повлияят положително на опитите да се въведе ред в държавата. Защото разочарованието от експеримента може да е още по-голямо.