За малките партии

В специалната тема "Не виждам за кого да гласувам" "Дневник" публикува поредица от текстове "Четири стратегии за бойкот на статуквото", в които разглежда вариантите, но и по-важното - ефектите от тях, пред разочарованите гласоподаватели. С тях, освен да ориентираме, искаме да провокираме дискусия и да помогнем всеки да направи информиран избор на 12 май, независимо какъв е той. Първата стратегия е "За гъби на 12 май", втората - "С бяла бюлетина", третата показва какво означава "Глас за протеста", представяме ви и четвъртата:


Въпросът колко партии са необходими в парламента, за да функционира добре демокрацията, няма еднозначен отговор. От една страна, двупартийните системи са стабилни и не допускат появата на радикални формации, които да подкопаят основите на демократичните институции.

От друга, ако партиите трябва да изразяват колективни интереси на различни социални групи, шареният парламент би трябвало да осигури много по-голяма чуваемост на малките по въпроси, които големите често смятат за незначителни. Това осмисля съществуването на формации, които защитават по-тесни интереси или не предлагат цялостни решения, а се концентрират върху един проблем – т.нар. single-issue parties. Добър пример са зелените партии в цял свят.

Разбира се, в ситуация, в която смисълът от демократичното представителство е поставен под въпрос – и то не от анализаторите, а от самите гласоподаватели, тези аргументи не са особено убедителни.

Борбата за държавната субсидия

И все пак често – включително в България – малки партии имат смислени, добре изготвени програми, предлагат реалистични решения на важни въпроси и разполагат с относително почтени хора, които биха могли да работят за реализирането на тези решения. Често такива партии нямат финансовия ресурс да влязат във властта, не разполагат с необходимия политически опит – защото политиката е професия, или просто трайно са изгубили доверието на избирателите и, веднъж излезли от властта, не успяват да се върнат дори след сериозни реформи.

Така вотът за малки формации има смисъл, от една страна, заради допускането (далеч не винаги оправдано), че именно те изразяват адекватно интереса на гласоподавателите си. Такива формации се концентрират върху важните за електората си въпроси, защото всеки глас е необходим за оцеляването им.

От друга страна, ако избирателите се припознават в тях, парламентът често не е най-голямата цел на участието в изборите. За много малки формации в България – както смислени, така и радикални или такива, които защитават бизнес интереси – основната борба е за прехвърлянето на границата от 1% от действителните гласове, която осигурява държавна субсидия. Въпреки нежеланието на хората да отделят от данъците си за политиците, държавната субсидия е жизнено важна именно за партиите, които не могат или не желаят да си осигурят подкрепа от дарения със съмнителен произход.

При ниска активност, когато разколебаните избиратели трайно са оттеглили доверието си от големите партии, малките имат шанс да разнообразят парламента, ако преминат бариерата от 4% от броя на действителните гласове. Дори да не го направят обаче, те повишават прага за други формации, които са близо до влизането в парламента и биха могли да си "купят" необходимите избиратели.

Игра без победител

Отвъд аргумента за необходимостта от оцеляване на малките формации, гласът за тях на сегашните избори не би променил съществено ситуацията.

Политологът от Софийския университет Румяна Коларова коментира, че при по-ниска активност със сигурност печелят големите, но при повече действителни гласове това също би могло да се случи. Когато по-високата активност се разпредели между множество партии, които получават подкрепа, но остават под 4-процентовата бариера, те подсигуряват предимство на най-големите.

Специалистът по избирателни системи Димитър Димитров описа ситуацията като класическа игра без победител – в стремежа си да подкрепят малките партии, избирателите вдигат прага за влизане в парламента, от което в крайна сметка губят всички.

Дори обаче да влязат в законодателната власт, малките формации не могат да играят самостоятелно, защото обикновено нямат властовия ресурс. Коалициите позволяват налагането на политики извън дневния ред на основните политически играчи, но са свързани с компромиси, заради които малките често губят и облика, и доверието на избирателите си.

Обратният вариант са формациите във вечна опозиция, които нямат възможност да вземат решения, но изтъкват недостатъците във водената политика и така печелят малко, но достатъчно доверие, за да стоят десетки години в парламента, без да допринасят за реална промяна. И неизменно се превръщат в част от "статуквото".